петък, 17 декември 2010 г.

A lot like love

 Гледаше ми се нещо разтоварващо, хем комедия, хем не баш. Оказа се точния филм за преодоляване на неприятното чувство за пореден път да се убедиш, че хората не са това за което се показват. Пред теб са страхотни, супер приятели, а всъщност всичко е един фарс, докато помагаш си ОК, а ако в един момент ти писне и оставиш хората на техните си сили и знания ставаш лош. Ееее не благодаря за такива приятелства. За пореден път се и потвърди това, че което си помисля за някой още от първи поглед се оказва вярно.
 Та за филма, само хубави неща мога да кажа. Гледам го сигурно за 10-ти път и пак ми остава приятното чувство, че съм направила нещо хубаво за душата си през тези два часа. Невероятна актьорска игра, готини свежи актьори, интересна история, какво повече му е нужно на човек. :) 


Ако не сте го гледали поправете тази грешка, поне според ми си заслужава. И ви пожелавам да не се разочаровате от хората, така както аз. :(

вторник, 14 декември 2010 г.

Europe - Dreamer

Ами какво да кажа невероятна песен, слушам я за хиледен път днес и ми носи едно такова невероятно успокоение, което е трудно да се опише с думи. Просто слушаш, наслаждаваш се и не мислиш за нищо.


Приятно слушане! :)

събота, 11 декември 2010 г.

Кекс с конфитюр от ягоди

 От малка любимите ми неща за готвене са кексове, сладкиши и всякакви други сладости, защото просто обожавам сладко. :) Отдавна не се бях захващала да приготвя нещо вкусничко в кухнята, но многото прекрасни блогове с вкуснотийки ме вдъхновиха да започна. И понеже, както споменах по-горе обожавам сладичко, си направих този лесен и много вкусен кекс, който намерих на страниците на "Ястия за коледните пости" притурка към декемврийският брой на Кулинарен журнал. А ето и рецептата:

Продукти:
1 с.л. сода бикарбонат
200 г ягодов конфитюр
200 г захар
1/2 ч.ч. олио
150 г смлени орехови ядки (аз ги пропуснах поради липсата им вкъщи, а и защото по принцип не обичам орехи)
1 ч.л. канела
1 ч.л. индийско орехче
500 г брашно
пудра захар за наръсване

Начинът на приготвяне е следният: Содата бикарбонат се смесва с ягодовият конфитюр, разбърква се и престояват 15-20 минути, след което към тази смес се прибавят 1 и 1/2 ч.ч. вода, захарта, олиото, ядките, подправките и брашното. Разбърква се добре и се изсипва във форма за кекс, намазана с олио и поръсена с брашно. Кексът се пече в умерена фурна и щом се извади, се поръсва с пудра захар.

Нищо сложно не е, но пък става много бързо и вкусно. Давам мерките от списанието иначе повечето неща си добавях на око, за да си стане типичната за кекс смес. Ще постна и една снимка, която е отвратителна, но е от телефона, тъй като лятото ни ограбиха и все още не съм се наканила да си купя нов фотоапарат.

На нас ни беше вкусно, направете си  и вие този бърз и лесен кекс няма да съжалявате. :)

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Един приятен 8-ми декември

Странни начини имат студентите за празнуване на празника си, а и по принцип за празнуване на каквото и да е друго: наливане до безпаметност с алкохол и правене на неща,които не искам и да си помислям. Тъй като съм докторант, което се смята за трета общообразователна степен въпреки неистовото натякване на някои хора, че едва ли не си на трудов договор, и трябва да ходиш всеки ден дори да нямаш работа, и да стоиш от сутрин до вечер да крепиш (в случая университета) за да не падне, но както и да е това е друга тема на разговор. Та по този случай вчера всъщност си имах празник, който изпразнуах по странен, но приятен за мен начин.
Първо трябваше да водя нашите чуждестранни студенти на упражнения в един от инаститутите на БАН. Е можех и да не го правя, но пък ме привлече научаването на нещо ново и може би полезно в бъдеще, така че отидох. Мдам странно да си празнуваш празника с учене, но на мен ми беше супер. Направих си две в едно хем нов имунологичен метод научих, хем си упражнявах английския, чудничко. :) След това привлечена от хубавото време и от информацията за Софийският международен панаир на книгата открит предният ден се запътих с бодра крачка към НДК. Странно защо, но този път ми се видяха по-малко представителите на издателствата от предният път, може и да греша не знам, но ми беше някак по празно от пролетта. Нямаше много посетители надявам се заради това, че отидох по обяд, а не заради това, че хората не се интересуват от изложението, но няма лошо на мен така ми беше по-спокойно и приятно. За съжаление две от издателствата,които търсех нямаха представители, а пък другите ги имаше, но нямаха книгата, която търсех. Малко каръшко стана ама здраве да е. Все пак не останах с празни ръце и си купих две книжки, които като прочета в близкото бъдеще надявам се, ще понапиша тук нещо за впечатленията ми.
Следващата дестинация беше малко отчайваща. Не за друго, а просто такъв ремонт ни чака, а трябват кинти и избор кое първо да се прави, но вярвам, че все някак ще се справим. Само да почнем веднъж завинаги, но кога ли ще е това, надявам се в близкото бъдеще :)
След това бях решила да посетя един от моловете за бързи покупки в DM и Casyopea. Малко да поглезя женската си душичка.
И така с приятни покупки, нови знания и хубава разходка изпразнувах празника си.


P.S.I Едно нещо ме впечатли разбира се от лоша гледна точка, че на изложението в НДК преобладаващата възраст на посетителите беше 40-50 год. тук таме да имаше някой по-млад. Докато в мола, точно обратното беше пълно с безцелно ходещи хлапетии смеещи се малоумно. Сами си правете изводите, какво искам да ви кажа.

P.S.II Един чуден сайт за метъл

P.S.III И един поздрав с любима група и песен.


понеделник, 6 декември 2010 г.

Дряновският манастир и пещерата Бачо Киро

В този вече студен месец, в който хората от сега започват да се готвят за Коледа, нещо напълно неразбираемо за мен, но аз съм си такава не обичам изключително много празниците, камо ли цял месец преди тях да се подготвям с украси и други подобни. Та студа навън ми навя спомени за лятото и хубавата ни почивка в Трявна, докато си чакам снега, който обожавам, но за сега все ни подминава. В по предишен пост писах за разходката ни из Трявна, но като хора, които не могат да стоят на едно място, трябваше да обиколим и всичко, което можехме в околността. Един от дните ни включваше посещение на Дряновският манастир и пещерата бачо Киро, както и желанието да тръгнем поне по една от няколкото екопътеки (по скоро моето желание да видим някоя от екопътеките). Хм изпълнихме целият план, но на екопътеката си беше страшничко. :)


Пътуването ни и тази година го извършвахме предимно с влак. И така с тези релси и прекрасни гледки по линията започна пътят ни към манастира. За да стигнете с влак до манастира, се слиза на спирка "Бачо Киро" и се върви пеша около 15 минути.






Входът на Дряновският манастир


Една чудничка каручка (суха)


Паметникът-костница в памет на въстаниците от Априлското въстание


Различни изгледи от вътрешността на манастира и извън него










Реката преди дъжда



Ето това мостче и водопадчето под него си харесахме и решихме след като посетим пещерата да стигнем и до там.


Първата пещера, която посетих беше в Гърция. Бях изключително впечатлена, невероятно беше и като организация, и самата пещера, на края не ми се излизаше, останах завинаги влюбена в това усещане да бъдеш под земята, без слънце и характерните звуци за природата навън. Някак, когато съм в пещера ме обзема едно невероятно спокойствие,пълно отпускане, сливане и наслаждаване на случващото се около мен. Първата ми българска пещера, се оказа, че ще бъде "Бачо Киро". Никак не е лоша пещерата, но за съжаление разгледхме само краткият маршрут поради нежеланието на другите хора за събиране на група, а и нямам търпението да чакам някои да се накани. А и как някой да иска да обиколи дългият маршрут( който продължава около час) като всички, въпреки ясната представа, че ще посещават такива места бяха по джапанки и чехли. Е нали ви е ясно, че с 98 % такива хора трудно би се събрала група от 10-15 човека. Въпреки това ние си обиколихме подробно всичко, постояхме си доста и излезнохме удовлетворени и пълни с емоции.










В дясно от входа на пещерата се намират тези приятно обрасли в зелено стълби, по които ние тръгнахме с надеждата, че ще ни отведат по някакъв начин до по рано споменатото мостче и водопад. И тръгнахме нагоре, после имаше надолу...




... и такива чудни гледчици...


... и после пак надолу (това между другото беше ужасно гадно на надолу :)


...а за това мостче всички се учудиха как ни е издържало (особено гаджето) да минем по два пъти, та той даже и повече за да провери как е напред и има ли смисъл да продължаваме...




... и стигнахме до тази ужасно привлекателна стълбичка за слизане :), където аз вече не издържах и казах край до тук, още повече, че се дочуваха не чак дотам далечни гръмове от приближаваща буря. И добре, че казах стоп, защото....


... тамън стигнахме ето тази приятна механичка и заваля такъв порой, какъвто отдавна не бях виждала. С една дума стана си една чудна лятна буря.



Реката,манастира и каручката след дъжда :)





А този белушко срещнахме на връщане към гарата, близко до къмпинга, и той милият целия вир вода.



С релси почна пътят към този прекрасен ден и така и свърши





Беше наистина един прекрасен ден сред невероятната ни природа. Просто нямаше какво повече да желаем от това, което ни се случи, ден пълен с емоции и красота.
И така докато напиша този пост, което ми отне към два-три дена, разбрах че скоро ни очаква сняг, което е супер, а за коледното настроение то все още липсва :) и все още продължавам да се чудя на хората с тези украси по никое време.

петък, 3 декември 2010 г.

Lara Fabian - Adagio



Една невероятно нежна песен, която бях позабравила. Приятно слушане!

сряда, 1 декември 2010 г.

Защо?

В момента чета една невероятно позитивна и приятна книга "Балсам за душата - 365 послания за всеки ден" на Д-р Бърни Сийгъл. От първият миг, когато видях тази книга в книжарницата още преди да я разлистя казах, че ще си я купя, а когато я разлистих бях меко казано впечатлена. На кратко за всеки ден има написани мисъл на известен човек,история от живота на доктора и на края посланието за деня, което в повечето случаи е съвет за това как да промениш живота си за да живееш по-спокойно и в мир със себе си. Една такава история от живота на доктора ме впечатли и за тази публикация.
"Преди много години моят прадядо ми разказа за преследванията, които е преживял в Русия, заради което му се е наложило да напусне родината си.Той ми каза, че докато бил учител, казаците го преследвали през нощта и се опитвали да го съсекат със саби. Една вечер прадядо ми бил на хълм над селото си с равина на селото. Когато погледнели надолу, можели да видят казаците как яздят и съсичат съселеняти им евреи. Равинът гледал мълчаливо известно време и после казал: "Иска ми се да бях Бог". Прадядо ми го попитал : " Иска ти се да беше Бог, за да променищ злото в добро?" " Не, не бих променил нищо. Иска ми се да съм Бог, за да мога да разбера "защо", отговорил равинът."
И на мен така ми се иска да разбера защо по дяволите имаме такъв човек за министър председател и такива министри, които идея си нямат за какво са там, защо няма нищо, нормално в тази държава. Защо все повече и повече се затрупваме от безмислена бюрокрация, вместо нещата да се улеснят и хората да достигат лесно до нещата, които по право и закон трябва да получат.
Защо точно на тези хора, на който им вършиш най-много работа изобщо не го оценяват и все гледат да те нахокат, защото не са на кеф. Защо хората вместо да се отнасяме добре един с друг гледаме как само да вкараме някой в интрига или да излъжем, или да натопим и т.н. все "хубави" неща. Защо същите тези хора не разберат, че не може да се живее така, защото рано или късно всичко лошо, което мислиш и правиш ще ти се върне, къде по същият начин, къде с болест или нещо друго лошо.
Защо като някой ти помогне, свърши ти почти цялата работа, което разбира се изобщо не му влиза в задълженията, ти идваш и зад гърба му плюеш, че те е домързяло да си свършиш малкото останала ти работа при положение, че дори ти е казано какво трябва да направиш.
Защо хора, които не могат да напишат едно смислено изречение, и българският език и правилата му ги нямат за нищо стават "висшисти". И най-тъпото е, че ще се намери някой да ги уреди на работа и друг ще им я върши, а пък те ще се бият в гърдите, че са "висшисти" и брей вижте ме колко съм умен.
Защо винаги смятаме, че ние сме прави, а другите грешни. Защо не поемаме риск, а стоим на сигурното, но все недоволстваме онзи ме кара да правя това, другия онова, а пък на мен всъщност нищо не ми се прави, защото за такава заплата толкова и работа.
И още много защо си задавам и си мисля, че отговорите на много от защотата се крие в следните няколко неща: мързел (основното), страх, душевна празнота, тъпотия и прекомерно смочувствие и мислене на кой съм аз. А в крайна сметка истината е една всички тръгваме от едно място и всички отиваме към едно и също място. И от нас самите зависи как ще си живеем живота, но би било хубаво ако ще си скапваме нашият живот, поне да не пречим на другия, който се опитва да живее така както иска, а не така както би трябвало и да не е участник от страната на тези, за който си задавам въпросите защо. Надявам се , въпреки че не ми е ясно как, тези които си задават по често въпроса "защо" и по принцип не ги е страх да мислят да станат повече, а онези простите и мързеливите по-малко. Дано стане, но не вярвам. :(

P.S. Стана малко объркано, но дано сте ме разбрали :)

P.S. Ето как изглежда и книжката, ако имате афинитет към книги, които насочват мисленето ви към подобряване на живота ви и ви носят положително изживяване, вземете си я, мисля че няма да съжалявате.

събота, 20 ноември 2010 г.

Definitely, maybe

За разлика от книгите, където не обичам да чета любовни романи, в седмото изкуство драмите и романтичните филми са ми любими. Този филм е една много приятна романтична история, а като прибавим и Райън Рейнолдс в главната роля, определено си заслужава да се гледа филмчето.

На кратко историята: едно момиченце с развеждащи се родители иска от татко си да му разкаже за това как са се запознали с майка му. Въпросът беше продиктуван от час по сексология в училище. Това беше и една от най-веселите сцени, питащи деца и възмутени, чудещи се какво да отговорят родители. Честно много се смях на този момент. Разбира се и нашето момиченце започна да пита и така се стигна до въпроса с историята на родителите и. Таткото в началото не искаше да разказва, но нямаше как да откаже на чаровната си дъщеричка. Разказът започна като приказка и със смяна на имената на любимите жени на таткото през периода на лутане коя е истинската и единствената от тях.С цел малката госпожичка да не разбере коя е майка му.Нататък сте вие да го гледате и да разберете какво става на края.


Приятно гледане!