сряда, 31 януари 2018 г.

Пилето, което казва ку - моноспектакъл на Иван Юруков

     На скоро българска блогърка не си спомням коя :( беше постнала история в инстаграм с въпрос кино или театър ? с искрено съжаление видях, че киното е спечелило пред театъра, но пък беше с малък процент, така че надеждата остава ... :) За мен по-чистото и истинско изкуство ще си остане театъра, а и по-често ходя на спектакли отколкото на кино, с голямо задоволство мога да кажа, че наистина имаме изключителни актьори и млади, и стари.

     В последните месеци на миналата година се появиха на голям екран доста български филми, някои много шумно рекламирани, други не чак толкова ... Филмът, който аз си избрах да гледам на първо място заради актьорите, на второ сюжета и времето, за което се говори и не на последно трето място не толкова избухващата реклама, а именно "Дъвка за балончета". Останах очарована от това, което се е получило и мога да гледам този филм отново, и отново, което рядко мога да кажа за други български филми.
     Няколко седмици по-късно гледах Иван Юруков и във "Вишнева градина" в Народният театър, пак невероятна игра, за мен най-добрият в представлението беше именно той. За това, когато приятелка ми предложи да отидем на моноспектакъла му "Пилето, което казва КУ" не се колебах много.



     Спектакълът се  играе в Нов театър НДК, хубава зала, някак уютна по домашно му, или може така да съм се почувствала от самия спектакъл, знае ли човек .... Постановката е създадена на основата на разкази на Александър Урумов, който е и сценарист. 
      Пиесата е много близка до нас съвременните българи, с нашите тегоби и мисли. Има да се посмееш, има и да се позамислиш ... засегнати са качества не толкова достойни, но пък често срещащи се в народът ни напоследък недоверие, липса на диалог и разбиране на другите...

     Любимата ми реплика от края на представлението е: 
"Когато мълчиш, можеш да кажеш много неща. С поглед, с усмивка... Няма смисъл от думи, за какво са думите? Думите са за нещастните хора - ето такива, какъвто съм аз сега - нещастните хора говорят много и не спират. Говорят, за да се разсеят, да забравят, че са нещастни, да забравят колко им е болно и колко са самотни.
А щастливите хора не говорят, на тях думите не им трябват."

    Това е едно много добро, подредено и чисто изказване на моите дългогодишни мисли. Винаги съм казвала, че на хората, които празнословят и говорят ли говорят нещо им липсва, сякаш да се убедят, че са щастливи, успешни и ли там, каквото друго искат, но всъщност вътре в себе си са толкова неразбрани и неориентирани ...  

    Пожелавам си на всички нас по-малко неориентирани и неразбиращи себе си и света хора, защото само тогава всички ние ще бъдем едно цяло вървящо напред заедно ...

    П.С. Отидете на постановката заслужава си, ние бяхме четирима човека и всички останахме очаровани и замислени .....

   До нови срещи (в малко по-забравения ми блог) :)

Няма коментари: